Мда...

Мда...от много време не съм писала тук...Може би защото се случиха прекалено много неща, може би, защото не искам да споделям..не знам.

Сбъднах мечтата си. Вече съм студентка в мечтаната за мен академия и всеки ден там се случват какви ли не неща. Забавно е-харесва ми. Рдавам се и оценявам възможността, която ми е предоставена. Сега сме ваканция- набираме нови сили и на 11-ти започваме с пълна пара.

Случиха се и други неща...много неща, но не съм сигурна дали мога да го споделя тук..дали бих искала да го споделя. Въпросът е, че за момента съм объркана и наистина не знам какво да правя. Но съм сигурна, че нещата ще се подредят. Те винаги се подреждат, нали?

Ще гледам по-честичко да пиша, макар че едва ли...няма кого да заблуждавам, а и вероятно този лог е отдавна забравен в пространството. Но винаги ще си остане моят блог..с моите си неща.. 

Писмо на ЧАРЛИ ЧАПЛИН до дъщеря му ЖЕРАЛДИН

Мое момиче, Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая. Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща. Аз съм твоят баща, Жералдин! Аз съм Чарли, Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?” Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут! Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата. Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка! Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори. По-добре да говорим за теб! След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена... Аз ще умра, но ти ще живееш... Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи... Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек! И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това... Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист... Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време. Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!... Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа. Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Монологът...

Да, красива съм. Знам. Всички ме обичат. И това го знам. Всички ме гледат, когато минавам покрай тях. Гледат ме и в главите им се въртят всякакви мисли. Наясно съм.

Винаги е било така..още от моето раждане. Стаnах бебе на годината, печелех всякакви състезания, конкурси, бях винаги най-добрата във всичко! Баща ми ме обожаваше..все пак съм единственото момиче в цял род момчета..Всички ме глезеха. Те просто ме обожаваха! Никога не ми липсваше внимание и от страна на момчетата, но всъщност досега не съм се влюбвала истински.....Докато не го видях. Чаках го толкова дълго време и накрая се появи. Всичко беше като приказка- толкова вълшебно и цветно...аз бях неговата малка принцесa!!

И за какво?! За какво?! За да ми разбие сърцето?? За да ми се прави на влюбен, да се възползва от това и да ме зареже? Знаеше, че бях малка, наивна и глупава...знаеше го перфектно, но въпреки това го направи! Познаваше ме...и аз си мислех че го познавам, но уви..заблуждавала съм се.

Това, в което ме превърна не съм аз, просто не съм. Но, ето...сега му е времето да се наслади на ‘’творението си’’! Аз съм, това което бях преди да го срещна! Не, в каквото той ме превърна!!Късно е да повтаря, че съжалява! Искам да излезе от живота ми веднъж завинаги..искам да върна времето назад...

Не ме заслужава...! НЕ ЗАСЛУЖАВАХ това, което ми причини...!

История без край.......

Неделя. Най-топлият ден от пролетта. След дългите студени дни, които ни измъчваха в продължение на четири-пет месеца, най-сетне слънцето показа своята топла галеща усмивка. Решавам да изляза и да се поразходя в парка. Обличам жълтата си блуза и бялата пола, които купих след тричасово чакане в новооткрития аутлет и разбира се леко сдърпване. Излизам от вкъщи, лъхва ме пролетният вятър, изпълнен с ухание на люляк, примесен със силната миризма на прах за пране, носеща се от балкона на съседа ми.Той пак седи на балкона и пуши,предполагам, втората си кутия цигари за днес.Пристъпвам внимателно, защото той има навика да изхвърля фасовете си през балкона. Веднъж вече си изпатих.

Времето е така прекрасно, хората са така усмихнати, улиците са така кални и мръсни, колите са като зайчета- подскачат от дупка на дупка, а аз с танцова стъпка се спускам по разбитата улица, на която изневиделица изниква купчина боклук, оставена от поредния ремонт, в която се спъвам и едва не падам в отводнителната шахта, капакът на която е откраднат от мургавите ни сънародници. Продължавам да вървя с усмивка и след няколко крачки като мираж пред мен се появява паркът, изпълнен със зеленина и спокойствие. За да стигна до този оазис трябва да премина през натоварения булевард. За мое нещастие светофарът пак е блокирал, а подлезът е неизползваем заради станалата преди ‘’цял месец’’ авария. Имам два варианта - да преплувам пред подлеза и да се насладя да допира на поповите лъжички или да премина през фучaщите автомобили. Е, в крайна сметка избирам втория вариант. Започвам бавно да пристъпвам към ъгъла на тротоара и се прекръствам няколко пъти. Стъпвам на нагорещения асфалт и покрай мен профучава кола, от която се носи поредният чалга хит. Отдръпвам се, изчаквам малко и правя втори опит, който се оказва по-успешен от първия - стигам до средата на булеварда. Около мен префучават автомобили и мотори. Един шофьор минава толкова близо до мен, че закача чантата ми. Най-сетне след петминутния ужас, който изживявам, пред мен спират няколко коли и ми дават път. Зад тях се чува разярения клаксон и псувнята на едва спрялата маршрутка. За щастие стигам невредима до другия край и навлизам в парка. Поглеждам полата си, която леко се е изцапала от носещия се прахоляк по улицата. Започвам да вървя и забелязвам пред мен сглобяем бар, в който продават фреш от генно-модифицирани портокали, които всъщност са домати. Решавам да си взема един, защото по пътя ожаднях. Вземам го и сядам на една пейка, за да си го изпия. Разбира се, избирам пейка, която е на слънце, за да се насладя на топлите лъчи. Не се знае какво ще бъде времето утре..След като си изпивам фреша, ставам от пейката и тръгвам по прекрасната кална алея. Вървя и си тананикам любимата песен. Но за нещастие песента ми е прекъсната заради поредната неприятна гледка- на 200 мерта пред мен забелязвам групичка протестиращи младежи. Приближавам се и заговарям едно момче. Той ми казва, че протестират заради поредния ремонт насред парка. Преди месец се случи същото нещо и сега в южната част на парка се издига небостъргач. Аз участвах в протеста и нямам много добри спомени от тогава. Не можахме да ги спрем..Все пак постигнаха целта си и построиха сградата. Отминавам ги и продължавам......

???

Защо веднъж не взема и аз да си спазя това, което съм си обещала.....така щеше да е по-добре за мен. И какво сега? До кога? До след 5 месеца...или всъщност до Коледа, защото трябва да си пишем....Значи като си наумя нещо, просто ще си го спазвам.....може ли пък толкова да нямам воля??? Ядосвам се на себе си....а и съдбата показа друго...няма значение.

Дори не знам защо го пиша това...., защото искам да го напиша, защото ето така искам! И ще правя какво си поискам!

http://vbox7.com/play:2487504b&ef=1 :)))))

Пътуването.....

16:43...

Пътуваме във влака. С Дина сме седнали на средните седалки, но къде е по-важно..в 22ри вагон, разбира се......Това, което се наблюдава в дясно от нас човекоподобно същество/муле. От началото на пътуването той/то седи и ни гледа с неясен поглед.

Нека направим кратка характеристика на индивида:

- живо същество с неопределен произход- предполага се, че е мелез между човек( хомо сапиенс) и муле (муле);

-ръст- необичаен за мулетата, но подходящ за хомо сапиенс ( 1. 90), но това което се наблюдава като аномалия за горепосочения вид са изключително издадени задни части (дупе)

-друга аномалия във вида е непрекъснато отворената уста, говорейки за нея, бихме могли да отбележим, че той притежава след от кроасан с шоколад върху зъбите си;

-отличителната черта, по която открихме мулето, като един от родителите на индивида, е погледът и съответно очите! Харектерно за носителите на муле-хромозомата (Мх) е блуждаещ поглед в една точка!! Съдейки по реакциите и погледа на индивида, смело можем да заключим, че мозъчните функции са изключително ограничени, присъщи на мулето;

-наблюдаваме едно отпуснато тяло и свободно-разкисваща стойка. Предполага се, че видът не може да оцелее сам ( има голяма вероятност да бъде изяден от хищници);

-в походката се забелязва невъзможност за равно разпределяне на тежестта. Можем да кажем, че има проблеми с вестибуларния апарат. За този проблем съдим по непрекъснатото удряне в заобикалящите го предмети по време на активно състояние (ход);

-съдейки по вида и маниерите на индивида, можем да заключим, че е любител на народния поп-фолк (чалга);

-наблюдаваме неспособност за възприемане на резки промени в заобикалящата го среда;

Това, което притеснява нас, изследователите, е непрекъснатото втренчено състояние, касаещо нас!!!

ВМЕТКА: наблюдава се изключителна радост при вида на себеподобни (крави). Това е абсолютно доказателство за наличието на родител муле!!

-наблюдава се стойка тип ''селски ерген'', но сме сигурни, че това не е само стойка, а цялостното състояние на вида;

-освен стойката, определящо за точното състояние на вида е и наличието на обувки ''Addidas'' (маратонки). Забелязва се и чест навик- бъркане в носа;

-забелязва се и наличието на високотехнологична техника тип мобифон. Марката, както всички се досещаме, е Nokia!'

Към момента това са изводите, които могат да се направят за Мх индивида!

17:55

След общо два часа наблюдение на индивида се потвърдиха пърноначалните теории за смесения произход на вида.

Открихме допълнителни функции на Мх:

-забелязва се наличието на втори мобифон (неизвестна марка). Индивидът изпитва затруднения при успоредното използване на двата електоронни уреда;

-още една грешка в генетичния код показва закърнелия слухов апарат. Всъщност работим по две теории:

*едната е гореспоменатото увреждане

*втората е съмнение за олигофрения, придобита по неизвестен начин

-все още индивидът не спира да има блуждаещ поглед и ясно проявява неспособността да възприема случващото се около него;

-забелязват се наченки на безуспешни опити за общуване с други представители на хомо сапиенс. Общуването се изразява в:

*ръчкане с лакът

*побутване, почукване с ръка

...........................

Доценти:

Дина Томас

Ива Стоянова